Размисли за големината

Отдавна искам да порасна. Поне така си мислех и за това често говоря и в тази посока действам. Но днес, събуждайки се го осъзнах. Казвам, че искам да бъда голяма. Но наистина ли го искам? Изглежда, че и ме е страх.

Аз съм малката дъщеря. И все ми повтаряха, че съм малка, че съм по-малката и съответно трябваше да остъпвам на по-големите, да ги слушам, да изпълнявам без много размисли и коментари. И тази, "малката",  ми е навлязла в кръвта, в мислите, в съзнанието, поведението. Свикнала съм да съм малка,... познато ми е,... удобно ми е...

А ето, че дойде време да се расте. Да го осъзная, че съм голяма, че съм пораснала. А това е осъзнаване, вътрешно, в себе си. Днес, събуждайки се, се попитах, каква е причината, че не мога да порасна и веднага получих отговора "Трябва да живея като голяма". Какво ли значи това? Как изглежда ежедневието на големите?  Веднага се стреснах, уплаших се и ... разбрах – аз се страхувам да съм голяма. Да си голяма е отговорност, осъзнатост, но и... страдание, уплаха, тревоги, работа, тежка работа, много часове тежка работа, умора...отново страдание, нерви, неприятности, страх, много страх...

От  тези възникнали в мен, асоциации на думата "голяма"ми стана ясно защо не искам да съм голяма. Майка ми и баща ми работеха по на няколко места за да ни издържат, идваха си уморени, нервни, неспокойни, разтревожени. Когато "пораснах", т.е. се омъжих и родих две деца, направих същото, работих на 2-3 места и уморена и изнервена се прибирах у дома и имах сили само за да раздавам награди и наказания. Децата ми и до сега казват, че баба им им е повече майка от мен. Такива са спомените им. Тя ги е отгледала.

Ако това е да си голяма, то тогава аз не искам да съм голяма. Не ми се иска да работя да изтощение. Но явно в един момент все пак съм се опитала да порасна и от наемна работничка преминах към самостоятелен бизнес. Открих си ресторант. Малък! Винаги го подчертавах – Малък! Явно съм се опитвала да правя нещата все така на дребно. По малко. Ако не тече, то да капе! В момента, в който дойде успеха, голямия успех, то аз се уплаших. Писаха за мен във вестниците, ресторантът се напълни, чакаха и от вън. И тогава нещо се пречупи и... тръгна надолу. Успях, да не успея и след година и половина тежък труд и малко печалби го затворих. И пак започнах да търся. Забелязах, че този модел се повтаря и до сега. Успявам, става ми неинтересно, оставям го и започвам да търся нещо ново, в което пак успявам и т.н. Модела на "бездомника", на пътуващия цирк, на скитника по пътищата...

Така се получи и от миналата година с успеха ми в България – писаха за мен, бях в радиото и телевизията. Дали отново този успех, ще ме уплаши и ще избягам? Дали е остатъчно голям за да ме уплаши? Или просто си ми е по мярка?

В едно съм сигурна днес – АЗ ЗНАМ ДА УСПЯВАМ, но и знам как да провалям себе си след това. Животът ми се движи като асансьор – нагоре, надолу, е и малко напред, разбира се, защото искам или не, възрастта ми напредва. Но аз... не порасвам.

С откриването на Училище по щастие нещата се промениха. Открих себе си, обичам това, което правя и реших да остана тук, на едно място, което да развивам и разширявам. Започнах със стаж, разширих клиентелата си, през цялото време се обучавам с още и още курсове, въвеждам нови елементи (като арттерапията от последните месеци, която върши чудеса), преминах от еднолични тренинги към групи, от еднократни лекции към курсове, семинари и т.н. Клиентите ми растят по брой, а и по качество. Тренирам все повече хора, които имат влиятелна позиция и самите те предават наученото нататък. С гордост мога да кажа, че тренирам хора от правителството на страната. Издигам се, разширявам се, но растя ли? Големея ли?

"Виж го този, какво се големее! Съвсем се забрави" – от това ли ме е страх, от това да не се самозабравя, да не забравя и загубя себе си, това, което ми е ценно и важно днес по пътя към успеха? Има не малко такива примери около мен.

Как се расте мъдро и постепенно? Как се расте по мярка? Трябва ли да растя бавно и мъчително? Едно е важно и не го забравям, че и големеенето е процес на узряване. Достатъчно голяма и зряла ли съм за да бъда голяма?

Трябва ли да бъда голяма? Да, трябва! Защото аз го искам! Наистина го искам. Но това е начин на живот, това е душевно състояние, това е поемане на отговорност.

Как разбрах ли? Когато снощи за разговорът с мен се записаха над 100 човека, които бяха готови да вложат един час от живота си за да ме чуят, усетих отговорността от това, което ще кажа. Разговорът се провали. Дали отново съм се уплашила да порасна?

Чрез Миро Митев

Няма нищо по-трудно за предприемане, по-опасно за провеждане или по-несигурно в успеха си от това да застанеш начело на въвеждането на нов ред на нещата...
(Принц Макиавели)

Снощи го изпитах на гърба си :(, срещата в интерпространството се провали, може би отразявайки страха ми от голямото, (а и кой е казал, че над 100 човека са голямо!) но... това е само за сега :))) Аз продължавам да растя..., написаното до тук, доказва това. Благодаря ви, че сте с мен и че ми се доверявате. Това е важно за мен и аз много го ценя.

 

 

Взето съвсем на посоки, Виктория:

ВЪПРОС - "Дали отново този успех, ще ме уплаши и ще избягам? Дали е остатъчно голям за да ме уплаши? Или просто си ми е по мярка?"

УБЕЖДЕНИЕ - "Едно е важно и не го забравям, че и големеенето е процес на узряване."

ПЪТ/ЦЕЛ - "Аз продължавам да растя..., написаното до тук, доказва това."

Според мен, поставянето на въпроси представлява неяснота, неяснота, която изисква изграждането на убеждение, което да определи и да помогне движението по пътя към целта. Но всичко това също изисква усилие, всичко това създава чувството, че нещата не се получават лесно и че за тях е необходимо време. А дали е така? Какво значи човек да е голям?

Твоят отговор е: "Да си голяма е отговорност, осъзнатост, но и... страдание, уплаха, тревоги, работа, тежка работа, много часове тежка работа, умора...отново страдание, нерви, неприятности, страх, много страх..."

И ето, че пишеш: "С откриването на Училище по щастие нещата се промениха. Открих себе си, обичам това, което правя и реших да остана тук, на едно място, което да развивам и разширявам. Започнах със стаж, разширих клиентелата си, през цялото време се обучавам с още и още..."

Това не повтаря ли поне частично отговора ти: "...работа, тежка работа, много часове тежка работа..."?

Няма ли да е по добре, ако кажеш: "С откриването на Училище по щастие нещата се промениха. Открих себе си, обичам това, което правя и реших да остана тук, на едно място, в което да се забавлявам и да се радвам. Започнах със приятност, разширих удоволствието си, през цялото време се кефя здраво още и още..."? :)

Да, зная, че го правиш с удоволствие, Виктория, но нещо има нещо във формулировката: започнах... разширих... обучавам се...

А дали пък не може човек да порасне изведнъж, отведнъж? Защо да е необходимо време? Порастването задължително ли винаги представлява процес? Хубавото на книгите, е че дават познание, от което научаваме, че винаги сме знаели всичко, и че познанието е било в нас, и че книгите не са ни били нужни.

Детето не се пита дали може да ходи. То просто мести крака и се хили с кеф на мебелите, които се движат :) Птицата никога не се пита дали може да лети. Даже когато се е учила да лети. Тя просто разперва криле и литва. Представяш ли си един орел да се рее в небето, но вместо да се радва на свободата и на простора, да се пита: "Достатъчно ли съм високо, трябва ли да се издигна още, а мога ли по-нагоре, а защо ми се изморяват крилата..."

Така че може би е време да спреш да се питаш дали си пораснала, дали трябва да растеш, дали... Спреш ли да се питаш, значи си пораснала. Просто мести крака и се хили на движещите се мебели, Виктория, разпервай криле и се радвай на пейзажа. Аз ли да ти припомням, че можеш да летиш? :)

Кой пък ти каза, че разговорът се е провалил? Хехехехехе.... :) Виктория, това е твоето субективно мнение, получено въз основа единствено на твоята представа за това как би трябвало да бъде, изградена на твоя опит и на ученото... хехехе... опитваш се да летиш като вместо да разперваш крила, разлистваш собствения си наръчник за летене... :):):) Добре де, даже да се е провалил, това е бил един блестящ и весел провал от който със сигурност много хора са си тръгнали по-ведри, просто защото не са разбрали, че е било провал. :):):)

Хехех... ако ме питаш какво казвам с всичко написано - не знам, но така ми идва, значи така трябва да го напиша, значи е за теб :) Стига го мисли; може би има известна доза истина в анекдота:

- Учителю, какво е Дзен?
- Бе кво ми пука!
- Дааа.... Ето това е Дзен!

Поздрави, Виктория :):):)

и не мога да не се изфукам, че в 2.50 през нощта един хубав мъж е мислил за мен :)))
И то не какъв и да е мъж, а ПРИНЦ!
Благодаря ти, Принце, витаги се чувствам по-добре, когато ти си наоколо.
Мисля го, много го мисля, а що се отнася до въпросите, с търсенето на отговорите идват все повече въпроси, нали знаеш?

"...с търсенето на отговорите идват все повече въпроси..." - това ме подсети за следната доста свободна интерпретация, Виктория, но... кой знае... :

ANGEL - AN-G-EL - AN-GNOSIS-EL - сиреч: БЕЗ-ЗНАНИЕ-БОГ

Ангелите не знаят за Бога - те живеят в Него. Затова казвам, че може би ние сме забравили Незнанието, с познанието за което сме се родили и сега вече ни трябват книгите, за да можем да си спомним за Незнанието - също като проходилка, която е необходима за да проходим, но проходим ли, вече не ни е необходима и просто вървим, без да търсим по-голяма проходилка. Знам ли... Не че съм спрял да чета де... :)

Хм... А не можем ли да си задаваме отговорите, пък въпросите - да ги задава който ще? Иначе казано - да определяме пътя, а със "Защо точно по него? Защо с този темп? Защо насам, а не натам?" да си блъска главата някой друг?

Винаги съм наоколо, Виктория, макар и периодът сега да ми е доста тих... Радвам се, че те карам да се чувстваш добре. Хехехе... поздрави от един принц, който продължава да мисли за теб по малките часове :):):)

Има въпроси и въпроси. Ти започваш въпросите си със ЗАЩО?
а аз съм открила, че въпроса ЗАЩО? е буксуващ. Той те спира, затлачва и не можеш да напреднеш с него.
В тренинга няма ЗАЩО? Идва клиент и споделя мечтата си "Иискам да летя до луната", аз не го питам защо. Аз питам какво? и тогава заедно търсим пътища за КАК?
Защо?, питат психолозите и за това при тях лечението трае години, в тренинга се действа ефективно - Какво и как? и това дава възможност на клиента да напредне.
Аз казвам, че "въпросът Защо? се пита само до петгодишна възраст"
Прекрасни дни, Принце.

That's way the betsest answer so far!

I'm not easily impersesd. . . but that's impressing me! :)

Kewl you should come up with that. Execllent!

Sl8hdd <a href="http://jlendayjgudo.com/">jlendayjgudo</a>

PK8bKd <a href="http://horyoezebhgt.com/">horyoezebhgt</a>

8nMcN6 <a href="http://ctoicvhxnruo.com/">ctoicvhxnruo</a>

ysUD3a , [url=http://bbeauzkdvpom.com/]bbeauzkdvpom[/url], [link=http://egejzjkndvct.com/]egejzjkndvct[/link], http://ezdgnbowduys.com/

fyy4i7 , [url=http://xqulnwxdduii.com/]xqulnwxdduii[/url], [link=http://berffvnnznow.com/]berffvnnznow[/link], http://zrjihgxeagak.com/

QWG1FJ <a href="http://vdaslobugimk.com/">vdaslobugimk</a>

59oEDT <a href="http://pzbjqmfwjokv.com/">pzbjqmfwjokv</a>