Люлката

Люлката! Тя има такова голямо значение в нашия живот и най-вече в отношенията ни с нашите деца. В първата ни среща с тях, в първите няколко мига след като научим, че имаме зародиш в себе си, ние малко се уплашваме, но започваме да правим леки и внимателни движения като че ли се страхуваме да не разплискаме нещо в себе си. След това, свиквайки с  тази мисъл, започваме съзнателно или не да се  клатим и така да разлюляваме плода си. По време на цялата бременност се стараем да се движим меко и плавно за да може то да се чувства съвсем сигурно и в същото време да се забавлява в първата в живота си люлка. Следва раждането, първата раздяла, но и първата среща. Веднага щом го поемем в ръцете си, ние го притискаме до гърдите си и го разлюляваме. По същия начин, по който ще го успокояваме и през дългите безсъните нощи, при болести и болежки.

Люлката?! Ето че най-после се съгласяваме да го пуснем от ръцете си и да му купим първата люлка. Мека, удобна, сигурна. Удоволствието е взаимно и на люлящия и на люляния. Тя не толкова ни разделя, колкото ни събира. Тя е здравата връзка между нас.

Детето расте и заедно с него се променя и вида и големината на люлката. Вече излизаме на разходка и заедно се забавляваме на люлките в кварталната градинка. Минават година-две и вече ние /големите/ оставаме на пейката, отделно от самосотятелно люлящия се, който не известно как, но се справя и без нас. Но все път, когато му е трудно или е уплашен той хвърля бърз поглед към нас, знаейки, че ние сме там на близо, на пейката, на един поглед разстояние и той винаги, ама винаги ще може да дотича до нас или поне от далеч ще получи насърчителното ни махане с ръка, усмивка или поне да срещне всичкоразбиращ поглед. Ние сме там. Това му му е досаттъчно. Дава му сигурност за да продължи напред. Между нас има една невидима, но здрава и сигурна връзка.

Следват години на твръде бърз /според нас/ разтеж. Детето се отделя, става все по-самостоятелно. Изтичва само, дори забравяйки да ни уведоми до кварталната градинка. Скоро научава, че люлките не са само за малките и в тъмните вечери ги използва за срещи с представителите на другия пол. Всичко е в реда на нещата, успокояваме се ние. Кой ли не е правил така? Усмихваме се, пълни със спомени.

Идват годините на все по-голями, страшни и опасни люлки. Той говори и не само говори за бънджи, за далечни екскурзии. Ето, че една вечер се прибра олюлян, с люляща се походка и миришещ не толкова по детски.

Времето ни люлее и съвсем бързо настапъва времето той/тя да поеме към сериозната люлка на живота. Но свободни ли сме ние да го пуснем към нея? Готови ли сме и този път да седнем на пейката и да се задоволим само да помахаме окуражително с ръка?

Готови ли сме, мили родители да се погрижим вече за собствената си не толкова старческа люлка или все още се чувстваме длъжни да ходим след децата си и да ги разлюляваме?