Няма нещо по изолиращо ни от срама. Стоим си засрамени в ъгъла и чакаме някой да ни заговори, да направи първата крачка към нас, но дори и тогава засрамено гледаме надолу и не поглеждаме никого в очи.  Какво е срам? – себе-отричане! Да отречеш от себе си, това, което си, това в което вярваш, само защото си предпочел да повярваш на някой друг, че това което си, което мислиш, правиш, говориш не е достатъчно добро или дори лошо.

Тогава ние започваме да търсим признанието на другите, да се доказваме, да се умилкване, подмазваме, съобразяваме, да губим себе си, защото мнението на другите за нас се оказва жизнено важно за нас. "Ако той/тя/те ме признаят, че съм добър – значи съм добър, ако ми обърнат внимание и с това признаят че съществувам, значи аз съществувам."

Дотолкова ставаме зависими от чуждото мнение, че преставаме изобщо да си обръщаме внимание, защото това, което ние мислим, правим, говорим, не е важно, важно е какво другите мислят, говорят, правят за нас. Това води до пристрастяване и пълна зависимост. Да, точно така, познахте – като при наркотиците. Ставаме все по-жадни и жадни за внимание, любов, признание, добра дума. Цялата ни същност се стреми по всякакъв начин да се почувства желана, търсена, значима. Но и колкото и доказателства да получаваме, те много скоро се превръщат в недостатъчни и ние искаме още и още...Защото това признание за нашето съществуване и значимост идва от вън, извън нас самите. Тогава ние прояваме зависимост към човека, хората, източниците на това признание.

Как може да се отървем и да излезем от това състояние на зависимост? КАТО СЕ ПРИЗНАЕМ САМИТЕ НИЕ! КАТО НАЙ-ТЪРЖЕСТВЕНО ПРИЗНАЕМ СВОЕТО СЪЩЕСТВУВАНЕ, ЗНАЧИМОСТ, ВАЖНОСТ. Как става това? Ами първо се погледнете в огледалото, да, да! Право в очите. "Това си ти! Ти съществуваш!" Знам, че за някои хора, това ще е първия път, в който ще се видят наистина,въпреки че са се гледали ежедневно. ДА СЕ ВИДЯТ и са се признаят за съществуващи.

След това се попипайте – да това съм аз! От плът и кръв. Съществувам. Самостоятелно и независимо от хорското мнение. Има ме. Лош, добър, красив, грозен – имаме. Родил съм се!

Предупреждение – има само една клопка в това, да се признаеш, че съществуваш и да престанеш да се самоотричаш – след това ще се наложи ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СЕБЕ СИ. Да, да! Не мама и тати, не батко и кака, не съседа, съпруга/та, роднините, приятелите, А ТИ САМИЯ ДА СЕ ПОГРИЖИШ ЗА СЕБЕ СИ. Да започнеш да разчиташ на себе си, на това, че можеш да се справиш с живота си, да поемеш отговорност за себе си и за всичко, което мислиш, говориш, действаш. Готов ли си да се признаеш, да се погледнеш, видиш, пипнеш, чуеш? Готов ли си да се изправиш първо пред себе си и да обявиш първо на себе си и след това на света – АЗ СЪЩЕСТВУВАМ! Но предупреждавам – който съществува има съответните нужди и желания и тогава ти самият ще трябва да се погрижиш за тяхното задоволяване. Не, Бог, не Вселената, не обществото, не правителство, не народа, не държавата, не общината, не училището, фирмата, началника, съпругата, родителите, децата – ТИ! САМИЯТ ТИ! В състояние ли си да се погрижиш за себе си? Ако ли не – тогава какво си готов да направиш за да се научиш? Коя ще бъде твоята първа крачка съм твоята самостоятелност?

А и още нещо, ако вие решите, че не сте в състояние да се погрижите сами за себе си, помислете си, дали това е вашето лично мнение или мнението на някой друг, който е заинтересован да си мислите, че няма да се справите без него и непрекъснато ви внушава "ти не можеш да съществуваш и миг без мен".

Това е резултатът, ако някой от вас реши да престане да се срамува от себе си и излезе изпод дебелия кожух на срама. Предупредих ви, а вие решете – готови ли сте?

©Victoria Levi-Reuven