Снощи попаднах на една лекция за „Различните образи вътре в нас”. Лекторката ни обясни, че в нас има безкрайно много и различни образи, част от които сме натикали много навътре, и се правим че не съществуват, но те винаги ще изкачат и то в най-неочакваните  и неподходящи моменти. Даде пример с агресивността, която е заложена във всеки от нас (кода за продължаване на живота на всяка цена). Ако ние я признаем и й дадем място в ежедневието си, а не я притискаме навътре в себе си, тогава тя ще се превърна в нещо положително и управляемо. От враг –в приятел. От нападател – в защитник. Ако пуснем всичките си образи на „сцената на живота” и те получат полагащото им се внимание и израз в ежедневието ни, обясни ни тя, тогава няма да имаме доминантни и скрити образи, а ще заживеем в хармония със себе си, такива, каквито сме. После лекторката ни покани да опитаме да се свържем с някой от образите, които сме натъкали дълбоко навътре в себе. Да затворим очи, да преминем мислено през тялото си като скенер и там където нещо ни спре да се вгледаме и заслушаме. Направих всичко според указанията. Започнах да се скенирам от върха на главата и когато стигнах по средата на гърдите си, нещо ме спря. Започнах да се „вглеждам” развълнувано и тогава я „видях”. Тя просто „изкочи” от някъде – дебеличко момиченце в бяла, къса и тесна рокличка, която не покрива дори и половината от гащичките й. Обърна се, изгледа ме и ми се изплези. Беше най-невъзпитаното и палаво дете , което съм виждала. От онези неуправляемите, глезени и шумни, пред които съм била винаги безсилна и не съм знаела как да се справя с тях. От онези, които казват „Не искам”, не слушат, когато майка им ги моли за нещо и бягат, когато ги вика да дойдат. От онези, които пеят мръсни песнички и не им пука какво мислят хората за тях. От онези, които засрамват околните, но те „срама нямат”.

Аз имам такъв образ в себе си? Бях в шок. Все още не мога да се съвзема. Аз – невъзпитана, глезена и палава? Какъв ужас! Тогава се обърнах за помощ към дъщеря ми – главният ми консулнант по педагогическите ми проблеми. Попитах я „Как може възрастен човек да се разбере с едно дете, което е невъзпитано, глезено и палаво? Как може да го накара да го послуша и да направи това, което иска?”  „Много просто, отговори ми тя, помисли, както децата мислят! Когато молиш детето нещо, то се пита, „Каква ще ми бъде ползата от това, ако го направя?” Обикновено няма полза и то не иска да го направи. Тогава му предложи награда. Вие родителите давате наказания вместо награди. Ако гледам много телевизия, ти можеш да ме накажеш да не гледам телевизия цяла седмица и аз ще бъда нещастна и тъжна. Не е ли по-лесно, ако ми обещаеш, че  ако не гледам телевизия цяла седмица ще ме заведеш на Луна-парк?”

„Добре, отново попитах, ти си лесен случай, но какво може да се направи с такова невъзпитано дете, което ляга на земята, рита с крака и реве, докато майката му не се съгласи да направи това, което то иска, например да му купи балон? Как може една майка да се справи с такова дете без наказания и караници?”

„И с тях е лесно- отвърна мъдрата ми консултантка- просто майката му трябва да му каже, че ако стане и престане да плаче, може да не му купи балон, но ще го целуне и ще му каже, че го обича”.

Всичко било много просто. Влязох в спалнята, затворих очи и отново се вгледах в невъзпитаната палавница вътре в мен. Вече не ми се струваше толкова плашеща и си помислих, че ако спазя съветите на дъщеря ми, ако я прегърна мислено и й кажа, че я обичам, може би тя ще престане да ми се плези и да пее песничките на нахалните и невъзпитани деца. Опитах... и успях. Та тя беше една прекрасна част от моето детство, от която се бях отрекла. Толкова ме беше страх от нея, че съм я крила и съм бягала от нея в продължение на години. Добре дошла Невъзпитана Палавница! Никога не е късно. Може би с теб животът ми ще стане по-лек, интересен, по детски прост и весел.

А и в същност не е толкова лошо от време на време да се оплезваме най-невъзпитано на живота си.  Тогава той с какво ли ще ми отвърне?

  Из статия публикувана в сп. Жената днес