Срам ме е от хората и от себе си

За родителската самостоятелност или Предназначено САМО за смели родители.

Колко от вас, родители, виждат в децата си своя провал, своя личен провал? Т.е. колко  не виждат "по-далеч от носа си"? Синът/дъщерята не са успели, така както на нас ни се иска, не живеят според нашите норми, граници, критерии и Бум! – ние виждаме в тях провал! И то наш провал и се изпълваме с вина и разочарование от себе си и от тях. Решаваме, че ако те не са това, което ние искаме да са, ние сме се провалили като родители. И за това за да се чувстваме добре със себе си, ние се стремим да вкараме децата си в рамки, норми, изисвания, които ще задоволят нашите нужди, вкусове, разбирания. Разбирате, нали, че с това ние се грижим за себе си, а не за децата си, т.е. проявяваме чиста проба ЕГОИЗЪМ!

Сега е момента, да си признаем гласно или наум:

"Аз.........., родител на..........., действам спрямо него/нея воден от своя чист егоизъм!"

Чудесно начало за усъвършенстването ни като родители. Продължаваме...

"И от днес нататък си прощавам всички грешки на поведение, спрямо него/нея. Аз........, давам възможност на своето дете да бъде такова, каквото е най-добре за него, а не за мен или за съседи, роднини и т.н."

Ограничавайки детето си в нашите норми на поведение, ние фактически не го пускаме от гнездото,подкастряме крилата му за да може ние да се чувстваме добре, сигурни, спокойни и т.н. Т.е. ние се грижим само за себе си. Изисква се голяма смелост за да си признаете това, но направите ли го ще промените своя и на децата си живот и ще им дадете така необходимата им свобода.

За да можем "да гледаме хората в очите"            ние сме готови да пожертваме бъдещето и мечтите на децата си. Т.е. водени от хорското мнение, ние слагаме на заден план това, което нашето дете желае и чувства. Заплащането на този данък за обществено мнение ни струва много, много скъпо. За това, освобождавайки себе си, ние освобождаваме и детето си от оковите му,от робуването на кой какво е казал. Защото бъдете логични – във всяка една минута от живота ви винаги някой някъде казва нещо. Така че желаем или не, ние на практика нямаме никаква възможност да контролираме мислите, думите, делата на другите, т.е. да живеем така, че другите да говорят добри неща за нас е задача, предварително осъдена на провал.

Една страна обявяваме на глас "Искам да видя децата си здраво стъпили на земята", а от друга ги мъкнем на гръб до края на живота си. Важно е да разберете, че влачейки децата върху себе си, вие се грижите за себе си, за своето бъдеще, водени от страх, а не от любов и от стремеж на тях наистина да им е добре, да израстнат силни и самостоятелни и да се научат да се справят с житейските си задачи и мисии.

Знам, че четейки това, мисълта ви заработва на бързи обороти за да намерите оправдания за изключителността на вашия случай. От тук чувам да казвате "Да, това, което Виктория казва е вярно, но при моя случай нещата не стоят така. Моят син/дъщеря имат...., те са....". Оправдания! Оправдания! Отказ да погледнете истината в очите. От страх сте си затворили очите и отказвате да видите истината. За това от самото начало писах, че това е предназначено САМО за смели родители, които искат наистина да направят промяна в отношенията си с децата си. Защото вашите деца, са същите тези прекрасни деца, които са ви избрали за свои родители и да се родили, защото са готови да поемат живота си в своите ръце и да се справят с него, точно като хиляди и милиони други деца по света.

Възпитавайки децата си в самостоятелност, ние фактически си признаваме, че ние самите сме готови да поемем своята самостоятелност и да се справяме със своя живот.

И не ми казвайте "Аз ще я карам, така както аз си знам, а след като умра, те да си правят каквото знаят", защото тогава ще бъде късно, защото тогава вас няма да ви има да ги насочите към тази самостоятелност и изоставени, те могат и да се срутят и да не се справят сами.

Самостоятелността се дава на децата, още от първата им минута живот, плавно и последователно, увеличавайки дозите постепенно заедно с възрастта. А след 18 годишна възраст им се предава цялата, до край. 100-процентно! Самостоятелността да решават и избират, да осъзнаят, че всяко тяхно решение и избор води до съответните последици, за което ще са отговорни самите те. Това естествено не значи да ги изоставим или изгоним от себе си. Можем да продължим да живеем заедно, но като колектив, като тим, като равни, а не като господар и подчинен, като властващ и изпълнител.

И не отлагайте, а обявете тук и сега:

"Аз,......., родител на...., вярвам в способностите и качествата на моят син/дъщеря, което му/й дава възможност да се развива и живее самостоятелно. От днес нататък ще проявявам пълното си доверие в него/нея, което ще е проява и на моята чиста, пълна и безусловна любов."

Разбийте съмненията си с доверие! С вяра! С любов!

Ще стане! Вече става!

Амин! Да бъде!

Благодаря ви, че сте с мен!

С любов и благодарност

Виктория

27.11.11 г.

 

 

 

 

 

 

 

но е малко едностранчиво.

От първия момент, в който имаме деца, ние ставаме "едно" с тях. Ние ги възпитаваме според нашите интериоризирани представи за добро и зло (то пак е "каквото казват хората", но вече идващо "отвътре"). Според мен, проблемът възниква, когато "масовият морал" е изкривен, както в момента. Когато представата за успех е материални притежания и висок социален статус, за съжаление платен с "изкривяване на личността" в посока на това какво "казват медиите" - новите рупори за произвеждане на печалби, "удобни личности" и масов комерсиализъм.

Детето е родено свободно, но неуверено, защото трябва да намери мястото си в един "заварен свят" - със своите порядки и норми (добри или лоши, но съществуващи). Нашата роля като родители-учители е да помогнем на детето си да открие мястото си в него, балансирайки между даденостите/талантите на детето и нашето знание и провиждане къде то може "да си счупи главата" в желанието си да осъществи мечтите си, "променяйки или разчупвайки нормите на този свят".

Като родител, а и като учител, не смятам, че всички грешки на детето трябва да "бъдат простени". То, детето, трябва да получи дозата си "наказания" за неспазване на принципите на общежитието. Защото само така може да се "научи". Иначе нямаше да имаме нужда от семейство и общество. Но пък и ролята ни на "мърди" родители е при всеки такъв случай да "обясняваме" какво се е случило и как да се преодолее в най-добрия интерес на всички - и детето, и родителите и общностите, които всички населяваме.

В заключение искам да кажа, че Животът е най-сложното Училище. Там "грешката е необходимо условие", за да има развитие - с болките на съвестта, с "неприятните" последици, с работата по общото разрешаване на проблемите... Това е разковничето. И който не се страхува да го прилага в живота си, бивайки в ролята на детето и/и родител, ще жъне... трудно постигнати, но "добри" в крайна сметка, резултати. Мерилото за такива резултати е всъщност "дистанцията във времето"