посветено на Румен Романов...
Като срещнеше някой дори и непознат, тя  го хващаше за ръка и го водеше към болката си. Връщаше се винаги там, на едно и също място – гроба на хубостта си, на детството си, на невинността си. Идваше на този извор за да поеме новата си доза скръб, болка, унижение, презрение и пренебрежение - болеше я до смърт. Но не можеше да престане да идва тук. Да чопли раната си на нещастна жена. Всяко ново запознанство свършваше до този гроб. Първата й среща с мръсотията, грозотата, миризмата на разложено общество. Първата й среща с грозния, порочен, мръсен, вмирисан свят на голямите, с който се сблъкса прекалено малка. Тогава погребаха хубостта й. Чистотата й. Гробът на на нейната хубост. Беше там, още пресен от непрекъснатото ровене в него. Мечтаеше някой да й каже че е хубава и тя да му повярва и с това да забрави грозотата на раната си. Само това можеше да я излекува – красотата. Измолваше възхищение в погледите, а срещаше съжаление, милостиня. Тя искаше да се чувства красавица-кралица, но не успя, дори за миг от живота си не успя...

Гробът, изкопан преди толкова години си стоеше все така пресен. Там бе погребана нейната красота. А какво е свят без красота....един отворен, разровен гроб...

31.7.12 г.