Толкова сме любещи, че все ни се иска да предпазим любимите си  същества от опасности и лоши преживявания. Казвам го без всякаква ирония. Такива сме особено като родители. Искаме да бъдем "меката възглавничка", която предпазва децата ни от падане и ако все пак паднат, то да не ги боли... да, ама дали?

"Да подготвим децата си за най-лошото, с доброто те сами ще се справят"- чували ли сте това твръдение? Аз – да! И то често! "Нека да са готови за лошото, то хубавото,ако се случи, само ще ги намери..."

Така си мислим, че ги предпазваме от разочарования, защото от тях боли, нали? Да, но ние ги подготвяме да очакват лошото, да са готови за лошото, да мислят за лошото, и тогава... какви деца възпитаваме? Оптимисти ли? НЕ-е-е-е! ПЕСИМИСТИ, КОИТО ОЧАКВАТ, И МИСЛЯТ, И ЗА ГОТОВИ ЗА ЛОШОТО...

И КОГАТО  БОГ/ВСЕЛЕНАТА/ШЕФА/НАЧАЛНИКА/СЛУЧАЙНОСТТА/

СЪДБАТА/ЖИВОТЪТ ИМ ИЗПРАТИ НЕЩО ХУБАВО ТЕ ОТГОВОРЯТ:

"НЕ СЕГА, ПО-КЪСНО, ЗАЩОТО АЗ ОЩЕ НЕ СЪМ ГОТОВ/А ЗА ТОВА!"

Да-а-а-а! Защото никой не го е подготвил за хубавото...,за доброто, за прекрасното... и... то просто си отминава по пътя за да  срещне някой готов да го приеме...

Подготвяйки децата за лошото ние ги учим да падат и те после продължават да падат, защото това си знаят. А може би подготвяйки ги и да стават и да продължават и да ...летят и мечтаят ние да ги подготвим и за нещо, което ще ги вдига на крака и ще ги носи напред и нагоре... към хубавото в живота....

Не учете децата си само на това "да си гледат пред краката за да не паднат", научете ги и да гледат към звездите, облаците, пеперудите, снежинките... това е нещото, което ще ги вдигне и когато някой път паднат... и да продължат...