- Така е било винаги – казвали те – някой е построил всичко това, измислил го е, но кой е бил… никой не го е виждал. Направил го е и си е тръгнал. Не е оставил ни адрес, ни нищо.

Странно, мислело си момиченцето, защо е направил така? А ако бе останал тук, би ни научил как се правят цветята, пчелите, къщите, кученцате, лелите, чичковците. Би било толкова интересно! Може някой да го е обидил? Трябва да го намерим и да го върнем…

И тръгнала да го търси. Обикаляла из целия град, надничала по парковете, по дворовете, търсела по брега на реката, в магазините за кафе… Хората се чудели как такова малко момиченце ходи из целия град с такъв загрижен вид, точно както възрастните. Те я питали:

- Момиченце, ти навярно си се загубила? Къде са родителите ти? Хайде да те заведем у вас.

- У дома? – замислено попитало момиченцето. – Вие не знаете къде е моят дом. Ще се върна сама, когато намеря този, който го е сътворил.

Странно, мислели лелите и чичковците, кого ли търси? И защо? Те просто живеели в домовете си, там използвали отоплението, водата, светлината, хладилника… просто там живеели и не се замисляли защо живеят, по каква причина и какво ще бъде по-нататък, когато всичко отмине.

В края на краищата, момиченцето се уморило и се разстроило. Никой не я разбира, никой не може да ѝ помогне, да ѝ отговори на въпросите и да намери този, който е замислил всичко това. Никой от хората не може да ми помогне. Защо? Как да те намеря, теб, който си измислил чичковците, лелите, как да се науча да правя като теб домове, пчели, коли? На момиченцето му станало много тъжно и болно в сърцето от неизвестността и самотата. Тя дори едва не заплакала.

- Почакай, не плачи – разнесъл се наблизо нечий глас.

Тя удивена повдигнала глава.

- Аз не съм си тръгнал, аз просто станах невидим, за да може поне някой от хората да усети, че му липсвам и да си зададе въпроса от къде се е взел целият този свят и защо живеем. Но до сега малко са се замисляли за това. И не са много тези, които поискаха да се върна.

- Защо? Ти си добър, хубав, толкова много добро си направил…

- Хората – аз направих хората, за да им подаря цялото добро. Те го приеха, но не попитаха „а какво по-нататък?“.Просто вземат и ползват. Живеят и умират. Какво да правя, наложи ми се да измисля злото, болката, обидата, караниците, разделите, най-различни такива неща.

- Злото… болката… е, когато те ухапе пчела?

- Да, но и хората хапят като пчелите. Но това не е толкова лошо. Когато пчелата те ухапе, то е както, когато впръскат в теб лекарство и ти ще бъдеш по-здрава и няма да боледуваш. С хората е същото. Те се хапят един друг, докато не оздравеят и не се научат да обичат.

- Да обичат? Какво е това?

- Да обичат… е,… ако ти беше като мен, какво би пожелала да подариш на хората?

- А-а-а-з? Мммм… да имам голям, преголям вълшебен дом с много, много апартаменти. И в този дом да има такъв вълшебен въздух и слънце и вода, че хората да не изпитват нужда да се хапят, а да бъдат добри и… аз самата бих им разказала за теб, за да не се мъчат и да няма зло. И бих поканила в този дом да живеят всички, всички хора.

- Е, това е точно любовта.

- Толкова просто? Тогава защо хората не се досещат, а продължават да се хапят като пчели, отвръщат се един от друг и се правят, че не се разбират един с друг?

- Защото са възрастни. Защото още от детство се хапят и са забравили от страх, че са хора, а не пчели или кучета. Извръщат се. Боят се да се отвлекат от работата си, от целите си, от задачите си. Те са толкова уверени в своята сериозност и важност, така обичат работата си, че от нея забравят за страха си, крият се зад работата си. Те обичат да забравят за себе си, за да могат след това да търсят всевъзможни ярки и красиви места, където всъщност тях самите ги няма. Това е една такава игра, която те самите са си измислили. На криеница.

- Колко сложно и объркано е всичко! Но как си могъл да измислиш такова объркано човечество? Как да ги поканя в моя дом, ако те са свикнали да бъдат объркани и сложни… а в моят дом няма никакви сложности, там всичко е толкова просто. Там слънцето е жълто, водата е прозрачна и въздухът е хубав. Навярно там ще им бъде трудно да свикнат да дишат.

- Знаеш ли, но това всъщност зависи от теб.

- Как така, но аз не мога да дишам заради тях!?

- Не, но можеш просто да ги обичаш, а то е нещо повече от това да дишат. Да ги обичаш такива, каквито са, сложни, объркани, криещи се зад разни дрехи и названия, зад работата си и разни места. Просто да ги обичаш. Просто да вярваш, че всичко ще бъде добре и домът ще ги приеме и те ще приемат дома. И тогава с времето те ще се отпуснат, ще отложат всички свои неотложни дела и ще дойдат тук, където просто може да се живее в добро и да се обичат. Да се обичат, да обичат целия този свят, създаден с една единствена цел – за любов.

- Даа… навярно трябва дълго да се чака. Те са толкова заети. Докато се нахапят един друг и после заспиват… може би трябва да им помогна в хапането, за да може по-скоро да им омръзне?

- Няма да помогне – само ще си загубиш времето, по-добре строй сега своя дом, мисли за тях, помни, обичай ги, искай да се срещнете и всичко ще се нареди. Е, добре, аз тръгвам, вече ми е време.

- Почакай, а как се казваш?

- Как? Не зная.

- Не може да бъде. Всеки се казва някак си. Теб не са ли ти дали име?

- Как да ти кажа…Не е имало на кой да кажа името си. А когато измислих хората, те щедро се загрижиха. Хората ме наричаха с различни имена, наричат ме с това, което им липсва, така ме наричат – според това, което не им достига, на тези, на които не им достига баща, ме наричат – отец, други – ум, на който майка не му достига ме нарича – мама, на трети не му стига сила, на друг – любов, а някои ме наричат едновременно с всички тези имена, кой каквото не му достига – такова име ми дава. Някои ме наричат бог, други космос, някои ме търсят навсякъде, мислят си, че колкото по-далече и на по-непонятно място ме изпратят, толкова по-добре. По-безопасно е. За да могат дъъъълго-дълго да играят на криеница. А ако ме намерят бързо – току виж няма да знаят какво да правят с мене. А така… честно казано, нямам име по рождение, не е имало кой да ми даде име, а и не съм се раждал никога.

- Как така? Ти и малък ли не си бил?

– Представи си – не. Не ми се наложи.

- Ех, ти… как така… няма да пораснеш, не старееш, въобще никак и никога ли не се изменяш?

- Не. Просто винаги съм бил, съм и ще бъда. Беше ми трудно да разбера какво означава да не бъда. Затова измислих човека, който живее, спи, събужда се, умира.

- Ех, че идея… И аз ли ще умра?

- Не зная. Зависи от теб. Ако успееш да събереш всички в своя дом с любов и добро, тогава няма да умреш. Тогава ще бъдеш като мен. Завинаги.

- А какво трябва да направя, за да успея?

- Просто да го искаш. Мисли за това през цялото време, когато се събудиш, когато си миеш зъбите, по време на закуска, на разходка, когато играеш… постоянно, постоянно, моли ги мислено да се помирят и да намерят пътеката. Там, където са мислите ти, там е и любовта ти. Те сами ще дойдат. Всички заедно.

- Всичко е толкова удивително!

- Тръгвам си. Но ще се върна. Обезателно! Ще ми покажеш дома си, може и аз там да се заселя. Отдавна си мисля къде мога да се установя, накрая просто по човешки да поживея, да бъда сред хората. Тук не мога, прекалено суетно е, хората правят толкова много излишни неща, че за мен просто не остава място. А там, където е любовта, там има много свободно място, стига за всички, даже и за мен. До скоро. Просто обичай и помни, че целият свят е в твоите ръце и в сърцето ти. И всичко ще бъде наред.

от viki  

http://www.kabbalah.info/bulg/blog/%D0%BA%D0%B0%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B0-dom-za-lubov/