Моят страх се бе събрал във яма,

тъжна, грозна и голяма.

Там на дъното едно дете,

стенеше, пъшкаше, бе започнало и  да реве...

Чистих тази яма,

колкото и да е голяма

мислих си, че седмица или пък две

ще изчистя всичко и ще стигна до туй мъничко дете.

Работата ми отне години,

забърках в това приятели, роднини.

Оказа се, че не е за седмица или пък две,

но намерих и прегърнах моето дете...

То потънало в мрака

отчаяло се бе да чака,

но когато ме откри,

изтри с ръчичка своите сълзи.

Погледна ме със светнали очи

и моето лице се озари.

Срещнахме се двама

Аз – голяма вече дама

и то мъничко дете,

хвана ме за  ръка, да ме поведе.

Миналото ние не забравихме,

Но пък ямата заравяхме

Няма вече в нас от онзи страх.

Толкова е хубаво, бъдеще покрито с звезден прах.

©Виктория Леви-Реувен

9.11.12 г.