Твърде дълго време бе летище за своите летящи и искрящи посланици на щастието, мира, свободата, светлината и любовта. Дълго време бе постоянна, твърда, обичаща и стабилна почва за кацащи и отлитащи самолети. Даваше им основа, вяра, стабилност, простор, любов, знания за да могат те да се научат да кацат и излитат волно и свободно към и от нейното пространство.

А тя си стоеше там, залепена за земята – твърде тежка, твърде вярна, твърде чакаща, за да си помисли, че може да бъде нещо друго освен платформа за осъществяването на чужди мечти и стремежи.

И дойде денят, в който някой ѝ прошепна: "Има и летящи летища по света. Погледни в небето и виж – в Космоса отдавна летят космическите станции, които приемат и отправят космическите кораби в пространството. Вече не всичко се случва само на Земята. Погледни и по-далеч, там високо, в космическото пространство".

И тя вдигна поглед.... на далеч и на високо....хей там към и зад облаците и звездите и се видя отново – същата тази вярна, обичаща и обгръщаща платформа, но и още нещо... как самата тя лети свободно в пространството без да се спира, без да изчаква, без да е само нещо съществено за някой друг, а и самата тя осъществител на своите надежди, мечти, цели и стремежи.

Толко е хубаво и просторно да преминеш през такива безкрайни височини, да се освободиш от застопореността на Земята, да преодолееш гравитацията на навика  и да си кажеш "Аз съм вече достатъчно голяма, смела, силна, знаеща и можеща за да полетя и аз самата. Хей там, на високото, на широкото, към безкрайния простор на Вселената."

Аз съм там... ще ме последвате ли?

13.12.12