В безвремието

Закачих някакси без да искам (или нарочно) роклята на Душата си там в безвремието и останах в него. Може би не цялата. Част от мен, вече разкъсана, стигна в подземието, в което времето е мерено и размерено и на най-малките частички – миговете и дори на още по-малките остатъчните трошички от тях.

Времето се бе забило надълбоко в Душите на хората в подземието, до толкова, че те непрекъснато бързаха да го смогнат и не забелязваха тъмното си обкръжение. Нямаха светлина в Душите си, но вече не забелязваха това. Светлините на фаровете им бяха пуснати непрекъснато и те вече не забелязваха, че се забиват все по-надълбоко в подзението и вече нямат естествена слънчева светлина. Въздухът също не бе естествен, но кого ли му пука след като за всички имаше заместители на въздух – цигарите. Продаваха ги на всякъде вместо въздух и алкохол вместо вода. Така хората имаха все повече нужда от пари, защото иначе времето на безвремието, въздуха извън подземието и водата от ручеите беше безплатна. Но нямаше как, всички се блъскаха в теснината на поздемието и така се чувстваха все повече заедно. Заедно загазили и запатили в едно подземие, в което няма вече нищо друго освен премерено време, цигарен дим и алкохолни пари. Всичко това за пари. Времето се плащаше. Мереше се и се заплащаше. Цигарите и алкохола – също. Хората купуваха без и да се замислят дори. Така имаха за какво да се оплакват и да се чувстват съвсем загазили в общата дупка на поземието.

А аз от безвремието, дишаща въдух и пиеща вода, нямах нужда от подземие, защото имах нужда от земя. Нямах нужда от цигари и алкохол за да разбера колко съм жива, защото вече знаех това.

Аз вярвах в безвремието, защото помнех част от моята Душа, която се бе заклещила в него и дори бях оставила там и частичка от моята шарена рокля.

Колко ли е късно сега? А може би е все още рано за да си спомня къде съм? За да не ми стане достатъчно тъжно и да ми се иска да си отида там където има ручеи и земя, и светлина, и... хора, които не са забравили това...

Искам да се прибера тук или там, но да съм цяла и да съм заедно със Светлина, със Свобода да бъда Светлина... Освобождавам своята рокля от безвремието и май ми е време да си купя часовник за да си мера частичките време... Може би е време да тичам след времето да не го изпусна или пропилея...

"Времето ви изтече" – се чу глас и аз повдигнах очи, заслепена от неоновата светлина на операционната зала. Бяха ме зашили. Цялата. Сърцето ми тупкаше заедно с часовника на стената.Време е – каза сестрата в бяла престилка и ме пренесе в коридора. И там имаше светлина,... неонова. Бях в подземието. Бяха ми зашили часовника. Той тупкаше в мен и отмерваше частичките време, останали за да се пренеса у Дома, в безвремието. Цяла съм. Временна.Тик-такаща...

Време е..., бях се отказала от безвремието но се чувствах заедно с толкова много други опиянени, заблудили себе си същества. Затворих очи...Светлината на неона ме ослепяваше, трябваше да свиквам без слъчева светлина. Да потъна в подземието и да се забравя...

Имах три секунди време за да реша това...

Време е... будилника зазвъня...

13.09.2013

Виктория Леви-Реувен

 

Произведението Ви е уникално. Въпреки малкия брой на годините ми - 15, ценя всяко едно смислено произведение. Вашето е много дълбоко и силно. Поздрави.

За хубавите думи. Годините не са фактор за мъдрост. Прегръдки.