Не съм против хората със забавено развитие, против съм хората, които се отнасят към мен като че ли съм със забавено развитие и ми обясняват като на такава или още по-лошо изобщо не си правят труда да ми обясняват, защото решават предварително, че аз и без това няма да разбера.

Хората си спестяват думи, мързи ги да довършват изреченията си, започват от средата и говорят с недомлъвки, разсеяни са и забравят за какво става дума, вече към края загубват смисъла на израза си, а аз съм решила, че тъпата съм аз! Те се отнасят безотговорно и небрежно към израза си, а аз си мисля,че грешката е в моя начин да възприемам нещата.Аз съм неразбиращата, аз съм недостатъчно интелегентна, аз съм... с две думи – дете идиотче.

Чувствах се такава, поради отношението на хората към мен и бях се изолирала, мълчах и не разговорях, защото и без това няма да ме разберат и да разбера. Бях си изградила стена от изолация, доста прозрачна, но за това пък много непробиваема – "няма смисъл да опитвам да говоря, защото и без това няма да бе разберат." Спестявах си новите разочарования и болката отново да бъда неразбраната и неприетата. Толкова се бях вкопчила в тази си роля, че говорех също така неразбрано, откъслечно, разсеяно, защото за какво да си правя труда, след като на никой не му пука от мен и не иска да се постарае да ме разбере поне малко. И ето ти затворен кръг – неразбираща и наразбрана. С една дума – Тъпа!

Изучавайки тренинга на съзнанието,в който думите в разговорите са едниствения  инструмент за контакт, аз установих, че първо не съм сама имам много себеподобни, второ, че хората наистина си спестяват обяснения точно като мен или съвсем са се предали от стремежа си да бъдат разбрани. В момента, в който им задам дори прост въпрос от рода "Как си?" те отговарят вяло и на бързо "Добре!", като с това приключват целия разговор. Нали сте чували, че когато някой ви пита нещо, то не е защото иска да чуе отговора, а за да може той да ти каже какво мисли по въпроса. Въпросите са съвсем фиктивни и в повечето случаи риторични. "Ако те питам, това не значи, че държа да ми отговориш или че не знам отговора. Питам те от някаква фалшива учтивост".
И ето че се явявам аз – детето-идиотче, което пита и чака отговор, който е готово да чуе не наужким, а истински, което наистина се интересува как си, а и не само, а иска да ти помогне да се чувстваш наистина добре, да остане наситна до теб, а не да премине като вятър през живота ти, носен само и тласкан само от собствените си интереси. Това дете-идиотче, което е готово да те изслуша и да бъда там до теб за теб.

Рядкост ли е? Не знам! Аз съм късметлийка, че от това ми хубаво (защото аз си го харесвам) качество съм направила професия. Разбрах, че за това съм родена. Това е моето призвание – да чувам и изслушвам хората. Но, моля ви не тичайте да ми плачете на рамото. С това вече съм приключила. Днес изслушвам само с точно определена цел – да разбера, да ме разберат и да направим промяна към усъвършенстване.

Не съм дете-идиотче, само защото някой не иска да говори така, че да бъде разбран. Познавате ли тези, които ви говорят на непознат език и когато вие давате знак, че не сте разбрали ви казват абсолютно същото, но с повишен тон? Или дори, когато е на вашия език, но използват непознати за вас думи или смисли и ги повтарят и повтарят докато не се уморят или ви се ядосат и закрещят. Но без да осъзнаят, че с това не са  по-ясни и разбрани.

Аз ли съм дете идиотче, за това, че вие не искате да бъдете разбрани или поне не искате да положите никакви усилия за това? Дали за това очудвам своите клиенти, когато им казвам, че ми е важно да ги разбера? Че ми е важно да вникна в думите им? Важно ми е да ми е ясно. И трябва ли да се чувствам великото изключение за това, че искам да осъщества най-естествения смисъл на общуването – да предадем по разбираем начин определена информация от един обект на друг. Искам да извадя нещата на видело, извън сивата зона на недоразбиратеството, предположенята, досещанията, полуистините. И може би това е най-страшното за хората? Истината, от която толкова се страхуват?

Сбогувам се с детето-идиотче в мен, т.е. да се чувствам с нещо не наред и с изостанало развитие, само защото не разбирам хората, които не искат да бъдат разбрани и точно като мен си спестяват думи или други изразни средства за да предадат посланието си.

Толкова живеем с мисълта, че на никой не му пука за нас, че не го интересува как си чувстваме всъщност, какво точно искаме да кажем, че спестявайки информацията си, като не я изразяваме на глас или по някакъв друг разбираем за другите начин, ние си доказваме отново и отново – ето истина е, че никой не ме разбира,не ме обича и т.н.

Само женско качество ли е това? Има толкова анекдоти, които засягат темата. Това не знам, но едно знам – аз се сбогувам с образа на детето-идиотче в мен, с онова недорасналото, с изоставенето развитие, което дори не очаква някой да го разбере за това и не си прави труда да бъде ясно и точно в изразите си и си спестява част от тях. Няма вече! Обещавам! А какво с вас?

Искате ли да бъдете разбрани? Тогава какво сте готови да направите за това? Искате ли яснота, светлина в живота си? А важно ли е да разберете партньора (в най-широкия смисъл) до себе си? Кажете му го тогава – "важно ми е да те разбера и да бъда разбран/а"! Само тогава ще настъпи разбирателство. И само това е пътят към мира.