Тясно ми стана с моята стеснителност и реших да се обърна към нея, дано се поотмести, та да се намери място и за двете ни, да се поразширя, въздух свободно да си поема. Погледнах я, помолих я стеснително, а тя горделивката от високо ме изгледа, рязко ми обърна гръб и с това още повече ме притесни.

Тя, моята С-тесни-телност, така се чувства в мен у дома, че се питам вродена ли е или природена? Толкова е сигурна в себе си, че си мисля, че аз съм се родила след нея, а не че тя при мен е дошла. Вярно ѝ служа, прислугвам ѝ да се чувства добре, а после в ъгъла си се крия, че много е крапризна тя. Все нещо иска, все нещо е недоволна, все от нея се крия, но виковете ѝ навсякъде ме достигат и бързам да я задоволя, че ми омръзна от нейното мърморене.

Каквото и да ѝ поднеса, колкото и да се старая, все нещо ще е не както трябва, все ще е накриво, веси си мрънка и физиономи криви прави и  накрая пак виновната съм аз.

Днес си рекох "Искам пресен въздух! Така повече не мога!" И като се започна тя една... Неблагодарна съм била. Гонела съм я от вкъщи. Груба и невъзпитана ме е отгледала, ме съм ли виждала колко тя страда и колко много от залъка си е заделяла, че за мен да има в повече. Слушах, слушах и не знам защо този път това не проработи. Цялата тази тирада чувала съм я и преди и най-вече за пред гости. Когато хората на около се съберат все тази песен пее и аз засрамена в къщи се прибирам и под легрото се завирам. Срам от себе си мислех, че не съм разбрала аз нещата. Но сега... Цялата тази мелодия, стара и позната прозвуча отново, но някъде далеч и до ушите ми не стигна...Не събуди в мен, нито вина, нито срам. Останах си там посредата и съвсем наоткрито и я погледнах в очите. И бум...

Тя, моята притеснителност, съвсем, ама съвсем не се притесни.

Нагло ме погледна, сви рамене и замина...

Без дума една да каже, без всякакво съжаление да покаже...

Как се без притеснителност живее? Все още не знам. Но се чувствам нашироко. Чисто ми е. Изглежда, че все пак не съм "добре възпитана", защото на времето, колкото по-стеснително беше детето, толкова повече го хвалеха, че е "добре възпитано". Губела си е времето с мен, моята стеснителност, защото не успя до край мен да притесни.

Вродена или преродена, стеснителността си отиде... Надявам се, този път завинаги...

Широко ми е. Диша ми се...

8.3.2015