Мидата моментално затвори всички свои отвори, но беше вече късно. Усети силна болка от врязалата се в месото й Песъчинка. Нещо остро и режесто докосваше вътрешностите й. Започна да се върти, мята, подскача. Искаше на всяка цена да се отърве от Нещото, което й причиняваше такива страдания, но не се сещаше да отвори черупката си, а я стискаше плътно затворена. Песъчинката не можеше да изпадне и с всяко движение влизаше все по-навътре в месото й. След дълга и уморителна борба Мидата се предаде и легна под скалата. Болката в корема й я разяждаше и тя реши да си почине и да намери друг начин да облекчи страданията си. Искаше да опознае причинителя и започна да го докосва лекичко. Той имаше остри и режещи връхчета, беше твърд, но имаше и някои гладки страни. Опита се да го завърти, така че да го обърне от гладката му страна. Това й причини още по-голяма болка и сълзите й потекоха - бавни, тежки, седефени. Беше уморена, изтощена, страдаща, самотна, чувствителна, раздразнена, ядосана, отчаяна, изпълнена с гняв към тази несправедливост. Защо точно на нея й се случваше всичко това? Мидата плака дълго, дълго. Когато вече нямаше сили дори за това и спря да си почине, обърна внимание, че болката беше понамаляла. Някак си острите връхчета се бяха позакръглили.

Седефените сълзи ги бяха покрили и омекотили. "Не случайно старите миди казват, че сълзите помагат" - почти се усмихна Мидата и задряма.

Всичко това се случваше дълбоко, дълбоко на дъното на Океана и слънчевите лъчи не достигаха до тук. Беше тъмно през цялото време, но някак си всички обитатели усещаха кога започва деня и се раздвижваха. Мидата също се събуди и веднага съжали за това. Нещото я прободе в корема и тя се сви от болка. Спомни си за вчерашния ден и веднага заплака. Толкова хубаво, самотно и спокойно й беше преди това Нещо да влезе в черупката й. Всички дни си приличаха, тя се разплуваше спокойно и самодоволно, любувайки се на собствената си красота и мекота. Тъй като Нещото заемаше всичките й мисли и тя не можеше да се заеме с нищо друго, реши, че ще се опита да го избута настрани. Този път по-внимателно го докосна и забеляза загладените му връхчета, покрити с нейните седефени сълзи. Това отново я натъжи и тя заплака. Така, плачейки и почивайки, тя прекара един тъжен ден. И още един. И още един.

Беше изминало доста време от първата режеща болка, когато една сутрин Мидата се събуди и се почувства различно. Размърда се. В корема й имаше тежест, но не почувства забиващите връхчета. Заопипва Нещото, но то беше странно гладко. Стана й дори приятно. Започна леко да го гали и изпита нещо като удоволствие. Беше свикнала с него, беше го приела и дори се беше привързала към това страно, малко, кръгло топче. Започна да му говори, да му разказва, че е била много самотна, че не познавала нищо различно от това, да бъде сама, да се любува на себе си и да е доволна от себе си. Сега всичко беше някак различно. Това, което й причиняваше такава остра болка, започна да я радва с присъствието си. Въпреки мълчанието му Мидата, знаеше, че то я слуша внимателно и дори малко й отвръща на чувствата и поне малко я харесва.

Един ден се разнесе новината, че ловците отново са се спуснали под водата. Мидата се мушна по-навътре под скалата. Беше й хубаво и сигурно да е тук сама с новия си приятел. Тя беше чувала и преди за ловците, но никога досега не беше се крила от тях. Напротив, беше ги наблюдавала с интерес. Изглеждаха й смешни - като грозни риби без опашки. Този път беше различно - не беше сама. В корема й имаше едно топче, което й беше приятел. Вече се чудеше как бе живяла без него преди. Това самотно време й се струваше много далечно. Сега любимото й забавление беше да се излегне на водата и да усеща полюшкването му в себе си. Нещото вече си имаше име и тя често му говореше. И сега също започна да го успокоява. Казваше му, че ловците са далеч, че тя се е скрила добре, че Голямата скала им прави сянка, че водораслите около тях са гъсти и ги скриват, те ще останат винаги заедно и никой няма да ги раздели. Тя обича да го прегръща с цялото си меко, лепкаво тяло. Той е най-красивото Нещо, което някога Мидата е имала, много по-красиво от всичките мидени играчки. И му говореше, говореше. Изглежда искаше да успокои повече себе си, отколкото Нещото в корема си. Опасността ще отмине. Ще останат двамата заедно– мидата и нещото в корема й. Тя го обичаше и искаше то да остане с нея.
И така, говорейки, усети силно дръпване, силен натиск от двете си страни и нещо силно се скъса в нея. После бързо се понесе нагоре. Попадна в гъста мрежа сред други подобни мидички. Първо се уплаши, но след първата изненада веднага се огледа за пролука в мрежата. Не можа да открие. Само усети, че в мрежата попадаха още и още мидички, които бяха толкова стреснати, че не издаваха дори и звук. Всичко това се случваше страшно бързо. Грозните риби без опашки - ловците, не можеха да останат дълго под водата и за това вършеха всичко с много бързи и точни движения. Мрежата се напълни. Безмълвните миди стояха притиснати и ужасени. Нямаха сили дори да заплачат. Просто чакаха. Знаеха, че това е краят им. Нито една мида не се връщаше, след като бе попаднала в мрежата на ловец.