В един момент ми стана тежко. Не просто тежко, а непоносимо тежко. Дъхът ми спря, сърцето ми – а-ха и да се пръсне. Не ми стигаше въздух. Нещо стягаше гърдите ми и ми пречеше да ги напълня отново с кислород. Размина ми се. Отминаха дни, дори месеци и ...един ден се повтори същото, и после пак и пак. Докато не ми стана ежедневие. Въздухът не стигаше до дробовете ми и аз дишах  доста плитко и на често. Бях на плиткото, а от друга страна имах чувството, че се давя.  Цялото ми същество искаше да извика за помощ, но устата ми оставяше затворена. Не издавах звук. Дори се усетих, че дори си бях стистала здраво устните. Доста странна ситуация. Нямаше кой да ми  я обясни освен аз самата. Затръсих информация  из дълбочините на създанието ми. Гмурках се все по-надълбоко и на дълбоко, но нищо не намирах. Докато един ден, ходейки си по улицата и мъкнейки доста тежките си покупки, не се почуствах като чувал пълен с камъни. Много камъни, различни по форма и големина, но все тежки.  Попитах се какво ли е това и веднага разбрах – това бяха всички "непростими" думи и дела, които аз или други хора бяхме изрекли или извършили и които аз мъкнех навсякъде със себе си. А за петдесет години се  бяха напрупали доста.

Всеки щангист би ми завидял за усърдието, с което се тренирах ежедневно във вдигане на тежести. Видях се и как щангата бе стигнала до гърдите ми  и лостта ме затискаше и ми пречеше да си поема дъх. Това не е любимият ми спорт, но ми се е случвало да гледам някое и друго състезание. Щангистът се навеждаше, повдигаше щангата, опираше я на гъридите за няколко секунди, поемаше дълбоко въздух и с подскок я изтласкваше нагоре до пълното изпъване на ръцете си. Там трябваше да я задържи определен брой секунди и при успешен опит, т.е. ако тя не му паднеше от ръцете, той я захвърляше победоносно на пода и съответно скачаше и ликуваше. И край!Цялата тази процедура траеше максимум 2-3 минути. М-и-н-у-т-и-и-и-и! А аз мъкнех щангата си с години. Не смятате ли, че вече съм заслужила златния си медал?

Реших, че вече не ми се мъкне. Уморена бях. А и никога не съм имала състезателен характер.  Гмурнах се още по-дълбоко и намерих "корена на злото". Имаше формата на слънчоглед, усмихваше ми се приятелски, но знаех че е зло. Изкорених го. В моята градинка нямаше място да злото. Нито извършено от мен, нито от другите. Можех да си имам доверие. Вече не върша зло(поне не умишлено). Дори и най-малкото зло трябваше да напусне територията ми. Защото дори и от малкото семенце може да  поникне  голямо, здраво и вредно зло.     Като при всеки друг бурен. Не трябваше да го допускам.

Гмурнах се още по надълбоко. Намерих и извора на злото. То течеше изобилно и поливаше плевелите в градината ми. Това бяха лошите ми спомени, напоени изобилно от желанието за отмъщение. А имаше такива. Спомням си, че когато бях малка и безсилна се затварях в гадероба или се криех под масата за да накажа с отсъстието си близките, които ме бяха наранили. Там кроех страхотни планове за отмъщение – как аз ще изчезна или може би направо ще умра и тогава те ще плачат и ще ме търсят, но ще бъде късно. Това бе най-жестокия ми план за отмъщение. Днес разбирам, че съм наказвала само себе си. Спирах дъха си за да мога да умра по-бързо, задушена между висящите на закачалки дрехи.

Защо ли се наказвах и сега? Защо ли пак стисках устни за да спра по-бързо дъха си? За чия вина се наказвах?

Може би някой, някога ми е казал обидни думи и е "хвърлял камъни"по моята градина. Може би са злословили, клюкарствали, замърсявали личността ми.Може би и още го правят. Сигурно и в бъдеще ще го правят. Напълно е реално като възможност. Не липсват и такива хора по света. Тяхна работа. Но това, че аз кротко съм се съгласявала с тях, че съм си събирала хвърлените от тях по мен камъни в чувал и съм го метнала на гърба си, това днес не го разбирам.Това, че съм го мъкнала със себе си – също не го разбирам.  Но и това, че съм мислела, че по този начин им отмъщавам на тях за причененото ми зло – това преминава всякакви граници на глупостта. Да, аз наистина правя зло, но най вече на себе си. И това простимо ли е?

Може би, ако аз все пак престана да отделям толкова много време и енергия в критика  и самокритика, в обвинение и самообвинение, в осъждане и самоосъждане,то тогава ще ми остане време да дишам,да  живея,да се радвам и да съм щастлива.

 

Това, което препоръчваш на самата себе си в последния абзац, аз вече го правя. Не съм съвсем последователна все още, но поне сложих началото.
Дишай!

Аз съм малко от породата на критикарите и добре зная от какво може да се лиши човек, ако не се сеща, че да одобрява себе си и света наоколо е най-насъщната му нужда...за да се почувства щастлив!

че сте тук. Понякога имаме такива моменти. Добре че са временни и отминават. Прегръщам ви.

Май всеки под една или друга форма е минал през нещо подобно, Виктория. От доста време не ги събирам камъните, чистя и старите, понякога не много успешно, но определено е по-леко :)

хубаво е да изчистим камъните, а и след това да се избавим от навика си да ги събираме по пътя си. Аз май до тук цели скали изчистих, ама колкото и да къртя, все остават. :))

Браво, много хубаво написано. Камъните понякога се стоварват върху нас, но ние трябва да намираме начин да се измъкваме изпод тях и да продължаваме. Камъните за които ти говориш всеки може да избере да ги носи ли или да ги зареже, аз ги зарязвам или поне се надявам да го правя :)

браво Касс, че ако помним всички обиди ще заприличаме на каменоломни ;)))

Хехехе.... сега се сетих за един откъс от филм, който вероятно си гледала, а ако не си, задължително трбва да видиш - "Адвокат на дявола" :):):)

http://vbox7.com/play:8b1799d2

:):):)

днес се сетих колко съм свикнала да "плюят", т.е. критикуват, да недоволстват, да не се съгласяват,да "хвърлят камъни", ДО ТАКАВА СТЕПЕН, ЧЕ ВЕЧЕ СЪМ МИНАЛА НА САМООБСЛУЖВАНЕ - САМА СЕ ЗАМЕРЯМ.
КАКЪВ МАЗОХИЗЪМ?!?!?!

Всички го правим, Виктория, но малко по малко – все по-рядко :) Аз пък се замислих за този същия филм: само преди век-два (да не говорим за повече), цялата концепция, която имаме би била счетена за богохулство и биха ни обявили за слуги на Сатаната. А всъщност ако Вселената е едно Цяло, което съдържа всичко и нищо не съществува без и извън нея (защото иначе, ако има нещо съществуващо извън нея и в нейно противоречие, Космическият творец не би бил всемогъщ), то Злото, което определяме като такова, не е зло, а серия неудобни събития, които си имат причината за своето съществуване, своя цел и носят своята полза, която ние не можем да видим. А ако няма Зло, тогава какво ни пречи да спрем да се тормозим със стари концепции и криворазбрани представи за "редно", "нередно", правилно", "неправилно" и т.н.? Разбира се, вътрешният глас, съвестта е насоката, която трябва да следваме, но и нея трябва да изчистим от натрупаните павета на криворазбраните схващания на обществото и човечеството....

тя ни съди или ни насочва? Ако я приемем за наш компас, тогава и да сбъркаме пътя лесно ще се осъзнаем(простим грешката си) и без много драми ще се върнем "към правия път", но ако я приемем за съдник, тогава съответно има и наказания.
Днес ми попадна 10-откровение на Селестинското порочество - там има отговори на това, което те вълнува. Мога да ти го изпратя.

....да се оттърве човек от камъните....

После ръцете и гърба за момент са му като чужди ....

С пожелание да носиш само цветя и слънце :)

Четох го Десетото откровение. А за съвестта, неслучайно я определих като насока :)

Много малко са хората способни да съхранят себе си , повечето са обзети от тези пагубни чувства на завист и омраза. Жалкото е, че тия хора не разбират, че по този начин убиват красотата в себе си , а оттам и в живота си , а той - Живота е твърде кратък , за да го изживеем безсмислено.

Чистата съвест и мекото сърце са големи съкровища и трудно се опазват, но ти прекрасно си описала изхода към по-щастливия живот.