Шарен е светът. Много шарен. По-шарен от покривката от есенни листа.

Много-о-о  по-шарен. И от какво ли се е нашарил толкова? Какво ли толкова го е боядисало? Шарен на цветове, шарен по съдържание, шарен по форма, шарен по вкус, по структура, по стратегия, по посоки, по направения, по мечти, форми на задоволяване, по стремежи, кроежи, планове, грабежи, строежи. Шареничко. Като децата в детската градина. Ужким шаренички, облечени различно, от различни места и семейства пристигат, различни работи обичат, за различни работи мечтаят, а като се гушнат в теб – еднакви. По душа са еднакви. Еднакво търсят любов и внимание. Жадни деца.

И така си растем – жадни. Шарени от вън, жадни отвътре. Напукали сме се от жажда. Изглежда това глобално затопляне изсушава не само земята, но и душите ни. Жадни с-м-е-е-е-е-е!

Ама като всички сме зажадняли, кой ли ще ни напои? Кой ще бъде първоначалния извор? От къде ще потече водата? Къде е кладенеца на любовта?

И ако всички искаме любов и внимание, тогава това е превръща в дефицитна стока. Цената й расте, трудно се намира, трябват връзки.

Търсим, години търсим този, тази, тези, които да напълнят пресъхналите ни кладенци, менци, купички, тенджерки, чаши, напръсничета с Любов. Търсим, ама няма. Или ако се появи, то е за кратко и после или той-тя-те изчезнат или Любовта.

Така е, гледаме навън, надалече, често по странство (че от чужбина стоката е по-добра и колкото по отдалече, толкова е по-добра). Чакаме, викаме, каниме, търсиме – ама нема! Е па нема!

Защо я няма тази Любов? Къде се е скрила? Съществува ли изобщо? Само за мен ли няма, толкова ли не я заслужавам?

 

Има я! Има я! Ама не на далекото, а на близкото. На най-близкото. Ама на най-най-близкото – в сърцето ни. Там е извора. Там я има в изобилие. Ама сме я залючили с девет-десет катинара. Да не мърда. Да не се покаже. Да не ни изложи. Да си кротува там вътре, на тъмничко, на тихичко.

Само най-смелите са готови да я покажат на показ. Да я извадят на видно и да се провикнат – "Тука съм! Вижте ме! Имам любов в сърцето! Имам в изобиле! Имам за всичките! Имам за мене си, имам и за другите. Колкото повече ви давам, толкова повече имам. Няма свършване, няма-а-а-а-а.

Граждани и селяни, идвайте, грабете, сърцата пълнете. Има, има, има. За всичките има!"

Не мисля, че Любовта има нужда от реклама. Или че не я виждаме и оценяваме. Тя е като водата. Без нея просто няма да сме живи:)
Просто "любовта в работни дрехи" е често чорлаво-невчесана, грубоизказна или мълчалива, но е винаги в теб и до теб. И се появява, когато най си забравил за нея. Изненадва те с перващ жест, който най-малко си очаквал(а). Понякога дори не го осъзнаваш, толкова е естествено. Като само чифт следи в пясъка, докато ни е носил Господ, а ние сме си мислели, че сме сам-самички в тревогите и тегобите си:)

Весел ден!

където сме, защото е вътре в нас. Това е нещото, което забравяме често и чакаме някой да ни я донесе отвън.

за кога за старини ли? Че тя не свършва като я раздавам! Нека съм идиот в очите на другите, не ми пука аз се чувствам страхотно~!
Страхотен постинг, напълни ми душата!

не съм много сигурна. Защото откъде знаеш как изглеждаш в очите на другите? Правил ли си световно, общочовешко допитване? Не си! Тогава? Изпращам ти любов в изобилие.