Може би и вие имате такива едни ценни, не, не толкова ценни, колкото много скъпи вещи. Толкова скъпи, че сме ги сложили на някаква поставка или витринка, достатъчно високо и далече от ръцете на децата ни, че дори и от нашите ръце. От страх да не ги изпочупим или повредим ние изобщо не ги ползваме и те си стоят там и си събират прах. Такива например са кристалните сервизи, украшенията, бижутата, статуетки и други произведения на изкуството. Имаме цели шкафове пълни с вещи. Някои от тях дори си ги държим по сейфове. Стоят си там скъпите ни вещи, тъжни и  затворени на тъмно, далеч от радващи им се погледи и ръце. Те може би те се чувстват и ненужни, защото не могат да се ползват по предназначението си, т.е. да радват хората.

Оказа се че имаме същите такива ценни и скъпи нещица и вътре в себе си. Е, може би не всички, но моята героиня със сигурност си имаше. Тя имаше и криеше между гърдите си една изящна кристална кутийка пълна с бисери. Безценни бисери. Всеки от тях й много скъп. Той криеше поне по един прекрасен спомен.Много ценни й бяха тези спомени и тя ги бе затворила здраво в ценната кутийка, близо до сърцето си. Много я беше страх да не ги забрави, да не ги загуби някъде,че както се бе забързала в ежедневието си... Миналото й бе пълно с изобилие от неприятни и тъжни спомени и това правеше редките й хубави  преживяния още по-ценни. Толкова ги стискаше към гърдите си, че те се бяха вразяли навътре в плътта й и дори най-обсурдното беше, че се смятаха за забравени. Та нали, тя изобщо не ги поглеждаше, не отваряше кутийката си, не им се радваше, не ги милваше. Как да й повярват, че са й скъпи и че ги обича. Всичките спиращи дъх моменти в животът й бяха събрани и скътани на сигурно място. Това бе цялото й съкровище. Все се надяваше, че някой ден ще й остане свободно време и тя ще си отвори кутийката и ще им се порадва.

Но дните минаваха, превръщаха се в години, а тя все не намираше удобен момент за това. Тогава ценните спомени, се обединиха и решиха да й напомнят за себе си и то по такъв начин, че да не може и този път да се измъкне с поредното си оправдание и да не им обърне внимание. Съединили се в едно, те напрегнаха всичките си кристални сили и…й спряха дъха. Тя точно се бе забързала към поредното си неотменимо задължение, когато нещо я ръгна между гърдите и …спря дъха й. Сви се от остра болка и дори леко извика. Не можа да разбере какво е, но й се налагаше да спре и да намери някъде да поседне. Когато й попремина, тя се прибра в къщата си и реши да отиде на лекар (някой ден, защото "кой ли имаше време за такива неща?"). Това решение също щеше да бъде забравено, ако на сутринта не се събуди от точно същата остра и спираща дъха болка.

Посети лекаря, той я преслуша, даде й списък с изследванията, които трябва да направи, предписа й лекарства и й препоръча да си почива повече. "Да си почива ли?" – присмя му се тя – "Та кой ли има време за това?" и се забърза понавик. За всеки случай бе решила да не отиде на работа същия ден и се прибра в апартамента си. Направи си чаша горещо шоко, седна до отворения прозорец и се размечта. Така със зареян поглед огледа стаята и погледа й попадна на една снимка от времето, когато ходеше на ексурзии в планината. Хубаво беше, свежо, зареждащо. Но кой ли има време за това….? Реши, че днес ще се поглези и се зарови в кутията със стари снимки. Все се канеше да ги нареди в албуми, ама кой ли има време за това…? Извади я от шкафа и ги заразглежда. Колко отдавна ли е било…?

И тогава бисерните й спомени се разкачаха и защуряха. Весело се затичаха насам натам и я изпълниха цялата. Такава прията изненада – та това тя ли е била? Вече беше забравила… Беше забравила, че е ходила по дискотеки, че е танцувала с часове, че е била харесвана и обичана,…загледа се… да, изглежда добре…,а сега? Погледна се в огледалото. Дори се усмихна на себе си… и сега имаше същото палаво изражение. Скъпите спомени бяха направили своето. Бяха събудили момичето в нея, бяха запалили искрите в очите й. Дори й стана смешно. Почуства се прекрасно. Как е могла да ги забрави? От толкова страх да не ги загуби, бе престанала да ги докосва и да им се радва. Извади снимките и нареди ги по стените, част в рамки, част просто така. Нека стоят пред нея, нека й напомнят, нека да я викат, събуждат.

Хубавите спомени трябваше да стоят на видно място. Та те й бяха толкова ценни….

А кристалната кутийка ли? Тя е там, на същото място, точно между гърдите й. Но стои отворена, готова във всеки момент да се напълни отново…