"Думата – това съм аз. Но има толкова много думи. Думи казани от мен, думи казани от другите. Думи верни и не верни, думи красиви, мрачни и пресметливи. Думи щедри, тесни и широки. Думи, които издигат, галят, смячкват, нараняват, унищожават. Думи, думи, думи... Много думи."

Тя се стараеше да бъде вярна на думата си. На своята дума, но и на думите на другите. Тя се старееше да изпълнява обещанията си, но и обещанията дадени от другите. Тя трябваше да бъде това, което казваше или да говори това, което беше? Тя вярваше, че е това, което другите казваха за нея. Но те не я познаваха? Как тогава звучаха толкова уверено, когато й обясняваха на нея самата коя  е тя?

Тя да се приспособи към думите или да приспособи думите към себе си? Тя да остане вярна на думите си или думите й да бъдат верни? А и думи казани тогава, не бяха верни вече днес. Живота тече и се променя. Като остане вярна на думите от миналото си, няма ли да се върне отново там? Няма ли да остане там, където и когато са казани думите, само за да им остане вярна.

Толкова много думи, казани на фона на толкова различни ситуации, чуства, събития, хора, време, сезони, цветове, енергии, състояния, звуци. Как да им остане вярна?

Днес почуства как думите я дърпаха от всички страни. Всяка от тях я искаше само за себе си. "Противоречиш си!- крещяха – "Ти обеща, ти ми каза, но тогава беше така. Но ти даде дума. Ти се закълня! Ти си лъжкиня, измамница, празноглавница. Въздухарка! В теб няма нищо. Нито достойнство, нито честност, нито гордост. Ти не си човек, ти не си жена.!"

Крещяха, дърпаха, караха се помежду си. Обиди, кавги, словесен тормоз – думи, думи, думи....

Но тя не искаше да живее така. Съблече миналото си. Съблече своите обещания, които се бяха увисили върху нея и й тежаха на гърба й. Съблече думите на другите, полепнали по кожата й. Съблече смръдливите и цапащи я обиди. И така гола от думи, безмълвна, потънала в тишина направи крачка напред в бъдещето. Чиста от думи....Свободна от думи...

 





 

сега се връщам от кратка разходка кучето си. Видях как почистват едно дърво от старите му листа и клони. За продължи да расте, за да се разлисти отново то трябва да се раздели от старото и ненужното, защото то само пие от соковете му и го спира.
Колко от нас влачат старите си клони на стари обещания (свои и чужди) стари клетви, обиди, спомени. Те само ни причиняват болка, разочарования, гняв, страх, желание за мъст. Това ни спира да се радваме на живота си и да го продължим напред.
Съблечете ги, точно както дървото на есен. Съблечете старото, за да отровите място за да поникне на пролетното ново.
Честит първи септември.

дълбоки рзмисли и страсти, но пък истински....Нека носи м старите мили спомени, но нека се отворим и към новите неща, етзи, които ни очакват, тези, на които да се радваме .....СЛЪНЧЕВ ВТОРНИК, мила

Думите са само част от нас, може би не трябв ада им се робува, но трябва да се внимава с тях :)

Щастливи вторинци и сряди, и петъци и понеделници и всички останали дни.

имам един приятел, който казва, че "говорейки за нещата един вид ги възкресявам." И той се страхува да говори, защото така дава живот на нещата, които не иска да са толкова живи в живота му. Страхува се от думите си. Мисли си, че ако го каже на глас ще го превърне на истина, а ако мълчи може да се преструва, че е е истинско.
А имам една близка, която казва - ако не го помня, значи не е било.
Ама е било и тялото ни понякога помни и клетъчната ни памет също.
И има неща, за които си затваряме очите (или устата) ама са там.
Тук аз пиша за обещанията, клетвите, които за ни дали и ние сме дали, но е минало време, а ние още сме им верни и им робуваме. А светът е отишъл вече много напред. Много се е променило и спазвайки тези обещания ние се задържаме на едно място не си разрешаваме нда напреднем, само защото нещо сме казали и си държим на думата. Има ли смисъл? Дали е за добро и на двете страни? Трябва ли да се превръщаме в "гюромихайловци"?

Вероятно когато човек се освобождава от думите няма смисъл да се връща към тях, Виктория, иначе никога няма да "Съблече миналото си. Съблече своите обещания, които се бяха увисили върху нея и й тежаха на гърба й. Съблече думите на другите, полепнали по кожата й. Съблече смръдливите и цапащи я обиди." А ако миналото е "било и тялото ни понякога помни и клетъчната ни памет също" и "има неща, за които си затваряме очите (или устата) ама са там", то тогава значи никога няма да съблечем думите и да ги оставим :)

почти не говорих. Нямаше какво да кажа. Беше интересен ден. Чист от думи. Мълчах, не защото бях сърдита, не защото нямаше за какво да размислям бях чиста от думи. Като че ли всичко вче съм си казала. Беше интересно преживяване - чиста от думи.
Когато има болни места, имаме рани, според мен трябва да го отворим и изчистим. За да ни бъде на нас чистичко и здравичко. За да можем да продължим нататък.

ние можем да съблечем думите си, само ако ги оставим от вън на кожата си, (дори и да ни докоснат, но без да ни засегнат) когато те са ни пробили и наранили, трябва да отворим нещо, да ги освободим за да излязат. И да оставим след тях мястото да зарасне.

http://mamas.blog.bg/poezia/2009/08/19/syblechi-me.382223

Поздрави!

мисъл-дума-намерение-действие-резултати-нова действителност
Казаните на глас думи са отговорност, написаните имат още по-голяма сила, публикуваните в нитернет, книги, вестници и списания - още по-голяма. Думите могат да строят или рушат. Жалко, че толкова хора си хвърлят думите на вятъра без да се усетят, че те са като семена и намирайки благодатна почна поникнат.

така съблечена. Харесвам стиховоте ти, думите ти. Благодаря ти че си тук