Там, по средата на стаята му, точно както бе и по средата на гърдите му, стоеше празният стол. Дълги години, го държеше празнен. Беше му определил това почетно централно място за да му напомня, за да не забрави, за да не му позволи да се отклони и на сантиметър от обещанието му, от клетвата му, че никой, никога, няма повече да заеме това празно място и в живота му, и в сърцето му, и в дома му, и в съзнанието му. Винаги, да носи в себе си спомена за празнотата. Да я съхранява, да я пази, за да му напомня.

Много го беше страх, че ще забрави, че ще се отпусне, че ще сбърка пак, че пак ще се подведе и пак ще повярва. Не, не и не! Повече не можеше да си позволи да изпита, да преживее още една такава болка. До тук. Всичко, трябваше да остане в миналото и това минало трябваше да го пази от грешки в бъдещето.

Този стол, поставен в средата на стаята му, бе символ на самотата, на която се бе обрекъл до края на живота си. Собствено, доброволно заточение... доживотно, без право на обжалване. Присъдата бе дадена и бе окончателна.

Трябваше да я спазва. Сам си бе съдник, сам си бе пазач, сам си бе и арестант. Бе поел всички роли в тази сцена от живота му. Беше строг и категоричен – Не искаше повече жени в живота си! Всички жени бяха жестоки предателки и не искаше вече да ги допуска в близост до себе си. Нека си стоят там, далеч в техния си лъжовен свят. А той ще си живее така -  сигурен и спокоен.

Познава ги той, познава ги достатъчно. Познава и невинната им фалшиво-детска усмивка, лъжливата безпомощност, сполучвило изиграната страст. Познаваше и възхищението в очите им, което щом се обърнеше преминаваше в презрение. Точно това презрение чувстваше по гърба си. То пролазваше по него и проникваше в корените му, навлизаше в кръвта му и го отравяше. За това и сега се презираше така дълбоко. Няма съжаление за него, няма милост. Как така допусна да го излъжат, да го изиграят? Сам си бе виновен и сега си плащаше за тази вина. И в нощи като тази, които се смятаха за празнични и семейни, той чувстваше как целия спомен го върхлита с неподозирана свежа сила и го напада отново и отново. Целият му свят се срутва за броени минути. Внезапно! С трясък! И го заварва отново и отново толкова неподготвен.

Бе построил живота си добре. Сигурно и благополучно. Имаше всичко. Точно, както искаше и както го бе планирал стотици пъти преди това. Работа, приятели, семейство, жена….Жена?! Каква жена?! Прекрасна. Материализирана мечта. За нея бе готов на всичко. Изпълняваше и най-малките й капризи. А тя ги имаше в изобилие. Умееше бързо да задейства неуморната си фантазия и да измисля все повече и повече претенции, желания, желанийца… Но за него нямаше малко и голямо желание, нямаше важно и неважно. Имаше само едно - Нейното желание. Желанието на Нейно Величество – Жена му.

А и така я виждаше – като царица. За това и стола, който поръча специално за нея му напомняше  царски трон. Постави го на най-видно място в центъра на стаята, там под светлината, за да я вижда, да й се любува, да й се радва. А и тя хареса стола. Много му се зарадва.И при всяка възможност присядаше в него. Всичко им беше наред. Бяха щастливи заедно. До….като…

Докато тя не си тръгна. Хей така, без да се сбогува. Стана и се тръгна. Омръзнало й е. Скучно й е. Имало и други мъже по света. Взе си багажа и се изнесе. А той мълчаливо гледаше след нея изпаднал в парализиращо го шоково състояние. И изглежда и до днес си беше останал така – в същото мълчаливо сковаване. Не можа да се съвземе съвсем от удара, но се върна на работа и всъщност малко от заобикалящите го знаеха какво се случва с него.

Но ето, че през тази Новогодишна нощ всичко изплува отново пред очите му. Да имаше хора наоколо, имаше приятели, имаше колеги, но… нея я нямаше. Чувстваше се точно като малкото дете, което е поканило майка си да присъствува на заключителното годишно училищно представляние.През цялото време си бе учило ролята, бе присъствало на всички репетиции и сега с вдигането на завесата бе отправило поглед в средата на салона, точно на там, където майка му трябваше да седи. Но… уви. Удар! Столът на Нейно Величество майка му е празен. Нея я няма. Това обезмисляше всичко. На него не му беше достатъчно, че целия салон бе пълен, че всички му ръкопляскаха, поздравяваха, възхщаваха, прегръщаха. Нея я нямаше. И това бе тежко като края на света. Тогава в него се бе отворила една огромна празнина. Толкова огромна, че бе способна да побере един празен стол и един празен обезсмислен свят.

Звън от входната врата го извади от тежките спомени. Не очакваше никой. Беше запланувал за прекара нощта сам със стола. Царският стол, който се бе превърнал и в стола на неговото бавно смъртно наказание. Стана тежко и бавно се приближи към вратата. Отвори без всякакво желание. Беше съседката от горния етаж.

Дишаше тежко и запъхтено му заразказва нещо, от което той нищо не разбра. Гледаше я с широко отворени очи и не възприемаше нищо. Цялото му съзнание бе сковано и смразено. Тогава тя повтори – молеше го да престои няколко часа у тях докато се….Тук той отново загуби нишката. И какво значение имаше причината. Той нямаше да я пусне. Сега беше зает с друго. Да си потърси подслон у другиго. Той няма време за глупаво и фалшиво гостоприемство. Тогава из зад нея се показа някаква малка златиста главица. Широко отворени и тъжни очи му отправиха молещ поглед. Всичките му защитни инстикти застанаха нащрек – виждал ги е такива очи, молещи за помощ, вярвал им е, но … вече не! Никога вече!

Точно се канеше да затвори вратата и съществото проговори. Каза простичко "Моля ти се, чичко". И… той се стопи. Пусна ги. Те седнаха свенливо на дървения стол в близост до вратата. Две мокри същества, свили се на един стар дървен стол. Той ги изгледа и за малко да ги покани да седнат на другия специалния, …празния. Добре, че се усети на време. Какво ли му става? Защо се държи така странно. Чу гласът си да им предлага чай. Не чу отговорът и седна безсилен на своето старо, постоянно, самотно място.

Тогава детето го погледна. Право в очите. Погледът му бе пълен с разбиране. Сякаш казваше "Аз знам как си чувстваш. И мен са ме изоставяли. Много пъти!" Сигурно полудява. От ли къде са тези мисли? Какво ли му става? Та той си е изградил здрава защитна стена. Беше сигурен в това. А сега? Какво? Нима тези две детски очи срутиха в него всякакви защити.

Огледа се безпомощно. Но, интересно...не чувстваше страх. А нещо ново...сякаш наоколо бе станало по-пълно, по-топло, по-светло, по-леко... Сигурно е от виното. Но не, още не бе отворил бутилката. Бутилката?! Да им предложи ли чаша вино? Глупости! Това е дете. Добре, а майката?! Дали ще приеме? Пие ли? Беше им предложил чай. Приеха ли? Не помнеше. И тогава направи нещо, с което силно изненада себе си. Стана. Хвана красивия царствен стол и го премести в ъгъла. В стаята се отвори много място. В гърдите му също. Пое дълбоко въздух и... ги покани да останат. Гледаше в очите на детето и събираше смелост от там. Покани ги. Хей така, простичко и с лекота. Не подозираше, че е способен на това. И тогава... и тогава, тя (съседката) се усмихна и така, както си беше цялата мокра....прие.