Да си домашен или както хората ги наричат "бездомен" си има своята цена и това е нивото на свобода. Това е верижката, това е клетката, това е ръката която те милва, но и потупва, това е чувството за принадлежност на някой друг, това е ограничеността, това е зависимостта, но и топлата и изобилна храна, това е покрива, това е топлата завивка, защитата, грижата, гледката през прозореца, това е илюзията, че си значим, че без теб не могат, това е радостта от срещата със собственика ти, но и разминаването със себеподобните ти, това е да си роб или свободен...

Има домашни и улични котки и за двата вида е кошмар да бъдат там, за където не са родени. Уличните трудно свикват към дома и непрекъснато искат да избягат, дори това да е през прозореца на 9-тия етаж. Скачат без да му мислят, надявайки се на спасението чрез някой от 9-те си живота. Домашните пък хич не се подават и лапичката си навън от вратата, дори когато е широко отворена. Излежават се на дивана и се надяват, че някой ще ги погали, нахрани и забележи. Ако твърде дълго това не става, привличат вниманието с някой от техните си, чисто котешки методи, които между нас казано не са от съвсем порядъчните.

Кучетата са много по-търпеливи към господарите си (каква дума само?!), приемат това, че са нечия собственост много по-примирено и се оставят на чуждата воля показвайки добро и щедро сърце. Кучешката вярност е пословична, изразяване на радостта чрез поклащането на кучешката опашка изпълва с умиление човешките сърца и просълзява очите ни. Но в същност това не е ли пълно отказване от свобода? Кучетата бягат ли от дома? Не! Тях ги гонят, изоставят, преследват...

Да си домашен или бездомен? Да си уличен, но градски? Да си диво или питомно куче или котка? А може би кон? Това са избори, които всеки от нас, хората взема съзнателно или не. В нашите, т.нар. човешки души има точно такива частички – нали заради тази прилика така силно се привличаме един към друг – ние и домашните ни любимци?

Може би в нашата клетъчна памет все още се крие някакъв неопитомен спомен за свободата? Може би за това просторите, горите, морето, полета, скоростите, върховете така ни привлича? А може би сме преминали и през преражданията  на дивото, а после и на питомното, домашното? И това е оставило следи?

А може би се раждаме все така свободни преди някой да започне да ни опитомява и дресира, но не така романтично и с любов, както е описано в "Малкия принц"?

Въпроси... Аз смятам, че всички отговори са верни или... може би не, но истината е, че всички ние копнеем за свободата си, въпреки че неистово се стремим да я загубим, държейки се като вече опитомени и дресирани животни, които искат топла завивка, храна, дом..., готови да платят за това високата цена на свободата си...

Толкова ни е важно да сме принадлежащи към нещо или някой, без да се сещаме, че първият човек на когото принадлежим сме ние...себе си!

Преди да се вречете във вярност на когото и да е било – бъдете верни на себе си. Бъдете собственото си вярно куче!

Преди да се подпишете върху банковия кредит за закупуване на жилище, което ще ви издигне но домашен, градски, питомен, но и послушен, спомнете си, че жилището не  е дом. Домът е вътре в нас, в съзнанието ни. Не го ли намерите там, ще си бъдете само едни лишени от свобода бездомници, каквато бях аз, преди да намеря Дома в себе си.

Сега принадлежа! Сега съм вярна! Сега си "клатя опашчицата" от радост! Сега най-после имам Дом! И всичко това е там, вътре в мене си... за мене си...Сега знам, че ще ми е добре навсякъде по света...

Подивяла ли съм?

В.Л.Реувен,28.09.2013