Поема в проза...

Да си сам е вътрешно състояние и не зависи от броя хора около теб. Най-страшното и болезнено е да си самотен когато си сред близките, приятелите, роднините. Тези, на които ти си дал доверието и любовта си. За които си се раздал целия. 
И си останал празен...
Да си стоиш до тях уж заедно, но нечут и неразбран. 
Да разбереш, че пречиш, че си неискан, неприет и нежелан.
Само защото това си ти!
Това може да те разсъка на малчи парчета;
да те разчупи на трохи...
но можеш и да прозреш и да се събереш отново
и да разбереш, че докато си със себе си - НЕ СИ САМ!
Бъди със себе си, бъди до себе си.
Дай на себе си тази любов и доверие и вече няма да си сам.
Ще се усмихнеш, прегърнеш през рамо и ще продължиш...
А те близките ти, ще си останат далеч, точно там където са били от самото начало, но ти толкова си искал да се доближиш, че си ги нарекъл "близки".
Най-близкия си си ТИ! Със себе си прекарваш и деня и нощта.
Вече много, много лета....
И ще е все така...
А другите ли?
Ако теб лъщи на злато, доброта и блага, ако си сред нива пълна със жита и те ще дойдат.
А до тогава ли?
До тогава ти си всичкото, с което разполагаш.
И ще е все така...
Благодаря Виктория