2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. planinitenabulgaria
8. kvg55
9. zaw12929
10. hadjito
11. sparotok
12. bosia
13. getmans1
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Имало едно време... Имаше едно време една такава приказка, в която се разказваше, за едно момиче, което тръгнало на път, или беше за едно момче тръгнало на път (не помня), но със сигурност беше за някой тръгнал на път да търси нещо много ценно за него и не знаеше точно пътя до там. Това, което знаеше бе, че пътят е дълъг, че ще има препятствия по него, че му е важно да стигне до мястото, където се намира това "Нещо" и, че това "Нещо" ще му помогне да постигне това, което му е толкова важно. Не помня дали беше "Жива вода", дали беше съкровище, вълшебна птица или нещо подобно. Само помня, че това Нещо, бе много стойностно и важно за това момче или момиче. И точно преди да тръгне на път някой (ама наистина не помня кой) му даде едно кълбо с прежда и му каза "Винаги, когато ти се струва, че си загубил пътя, хвърли това кълбо пред себе си и следвай нишката му. То ще ти покаже верния път".
Толкова пъти през живота си съм губила пътя (а споменах ли, че съм вече на петдесет?) и толкова пъти съм си мечтала за такова вълшебно кълбо, което да ми покаже верния път. В мигове, когато съм се чувствала "загубена" и не съм знаела как да продължа (а те не са никак малко) съм се спирала, затваряла съм очи да се замисля, да си представя пътя пред мен за да избера посоката. А път няма? Изчезнал е. Пред мен нищо. След много размисъл по въпроса разбрах, че в тези моменти се намирам на място (момент от живота ми), където аз сама трябва да си построя пътя, аз трябва да го прокарвам през планините, пустинята, полето, гората или където и да съм в момента.
Имало е и моменти на колебание, когато съм се намирала на кръстопът и пред мен са се появява ли две ли повече възможности. Тогава? Какво трябва да реша, да избера? Къде ми е къблото? Ако сега можех да различа нишката, живота ми щеше да бъде много по-ясен и лесен. И има такива хора. Аз ги познавам. Когато са се родили, тяхната вълшебница Съдбата им е поставила до тях едно такова кълбо и на тях винаги им е много ясна посоката. Знаят за къде са тръгнали, как да го постигнат. Ясно им е.
Но аз си нямам кълбо. При моето раждане, моята орисница Съдбата не ми е поставила такова кълбо до възглавницата. И през целият ми живот все си търся пътя (а че аз си представям живота като път, вече казах ли ви?). От една страна интересно – има много изненади и приключения, от друга... от друга иска ми се вече да намеря пътя си, моят път. Уморих се. Иска ми се, когато стигна до "края на пътя" и пред мен се изправи такава огромна и неопредолима пропаст, да знам как да я премина. Начини много – да се хвърля в нея, да се спусна с въже, да стоя на ръба й и да й се чудя, да викам да помощ, да се предам и да се върна назад и т.н. Но аз намерих и друг начин. Разбрах, че ми е важно първо да разбера и да се убедя, че пътят продължава и от другата страна. Има път. Това не е "краят на пътя", има бъдеще, има живот. Второ да разбера кое и кой в живота ми са моите "въжета", моите "спасителни пояси" – приятели, книги, знани, семейство, консултанти, треньори, психолози, лекари и друга професионална помощ, моят опит, планиране, размъсъл, писане и др. подобен инструментариум. Трето, често когато се сетя колко много помощ мога да получа, че всъщност не съм сама пред тази огромна пропаст, изведнъж ми се струва, че нещо става – или пропастта намалява, или аз порасвам. Нещо в съзнанието ми се променя и ето, че ... пропастта или изчезва, или толкова се стеснява, че хоп-скок и ето ме от другата страна. Преминала пропастта, поглеждайки назад си мисля и се чудя на ъкъла си, какво ли толкова ме е оплашило преди това? Прескачам си пропастите или ги излазвам, зависи от много неща и най-вече колко ме е страх в момента. Но аз вече ги познавам – това са моите огромни страхове. Като добавите и страх от височина (но това е друга тема), тогава ще разберете защо ги виждам като пропасти, което дотолкова ме стресират, че често стоях там до тях парализирана от ужас. Най-важното е, че в тези (безнадежни) моменти аз намирам своята нишка на живота (аз я наричам Вяра), точно тогава тя се появава и ме прехвърля през пропастите, които се появават внезапно и "изяждат" продължението на пътя ми. Но път има. Това го знам със сигурност, в това вярвам стопроцентово. А след като знам, че път има, това което остава е да го намеря. А който търси – винаги намира.
Песента „Въх, Рамо, Рамо“ възпява хероич...
Четвъртък, 18 Март 2010, 23:22 ч. | Нови...
Благодаря за Вашия постинг!
Бетонират ти пътя, колкото и желан да е той.
И знаеш ли, /прости/, човек побеждава и Съдбата.
А с "въжетата"...е дори весело.:))
2. Дръж се прилично
3. Медитация вместо наркотици
4. Дъщеря на Вселената
5. Кутията с шоколадови бонбони
6. Мечтите струва пари
7. Малката душа и Слънцето
8. 10-те човешки права
9. Страданието-разговор с морето
10. Земята и водата
11. За далекогледството в живота
12. Кошмар или мечта
13. Лична територия и граници
14. Ролята на треньора
15. Една нова професия-моята
16. Ключовете на успеха
17. Позволено ми е
18. Послушно момиче
19. Нека всички да видят коя съм
20. Отстъпи ли остани
21. Чудото на прошката
22. Какво оставям след себе си?
23. От калта
24. Позитивното
25. Как да се караме правилно